Виждаш всички тези езици? Ние превеждаме статиите в Global Voices, за да направим гражданската журналистика по света достъпна за всеки.

Антикорупционните протести в Румъния и бремето на срама

Протест срещу корупцията – Букурещ, 2017 – Площад на Победата. СНИМКА: Михай Петре (CC BY-SA 4.0) чрез Wikimedia Commons.

Автор: Ана-Мария Дима 

“Ние ставаме себе си само чрез радикално и дълбоко отхвърляне на представите, които другите ни налагат.”
– Жан Пол Сартр, из предговора към “Прокълнатите на Земята” на Франц Фанон.

В Европейския съюз корупцията, както изглежда, е станала нещо като визитна картичка на Румъния. В исторически контекст страната, а и целият регион, от години се бори с дълбоко вкоренените нелегални или граничещи с тях практики, които се използват за оказване на влияние върху политически и икономически процеси или за придобиване преференциални условия или услуги. През десетте години след влизането на Румъния в Европейския съюз, малко други думи са били толкова настойчиво и често асоциирани с развитието на Румъния и политическата й класа. Така стояха нещата и преди присъединяването, когато Европейската комисия създаде Механизма за сътрудничество и проверка (МСП) специално за България и Румъния. Тази безпрецедентна дотогава мярка за интеграция в Европейския съюз, бе разработена с цел да се намали нивото на корупция, започвайки от съдебната система и стигайки до високите нива на политика, но също така постановяваше “да се води борба с корупцията на всички нива”, както бе посочено в докладите относно напредъка на механизма.

Всеки, който живее, получава образование или развива бизнес в Румъния – в общество, в което политическата класа и административният апарат, включващ медицинските сестри, лекарите, учителите и полицаите, са известни със своята корумпираност – намират за изключително трудно да се противопоставят на по природа всепроникващата, доминирана от корупцията, умствена настройка. Наложителната промяна на “системното измерение”, термин от докладите на Европейската комисия, е процес, по който се работи вече цяло десетилетие. Но широкоразпространеният възглед за дълбоко корумпираното общество ни кара да си задаваме тежки въпроси: дали ние като граждани, по презумпция сме също толкова корумпирани, колкото “системата”, в която живеем? Може ли някой да избегне корупцията, докато всъщност е “обкръжен” от нея?

Сегашното румънско правителство бе формирано преди по-малко от половин година. Избликът на уличните протести през февруари срещу приетото от него Извънредно постановление, бяха масово разглеждани като реакция срещу корупцията. Постановлението, наред с други мерки, декриминализираше определени видове неправомерни действия от официални лица и щеше, поне според мнението на мнозинството, да обезсмисли действащите антикорупционни закони. Но тези протести, най-масовите след падането на комунистическия режим през 1989 г., оставят след себе си много въпроси, особено в страна, която “води борба с корупцията на всички нива” вече няколко десетилетия под управлението на правителства, формирани от Националлибералната партия, Социалдемократическата партия, Демократичният съюз на унгарците в Румъния, Либералдемократическата партия и други.

Корупцията има много видове и прояви, сред тях неплащането на данъци, превишаването на служебни пълномощия, подкупи, конфликти на интереси и пране на пари. Тя прикрива нищетата и нефункционалността, докато едновременно с това – и ето тук се крие голямата ирония – ги прави център на вниманието. Но заедно с това, тя носи в себе си идеята за негласното, но вездесъщото съучастие, особено в случаите, в които говорим за граждани, които не знаят или не разбират, че има и други начини на взаимодействие с властта. Така че тя е и вид предизвикано безсилие. Всеки, който е живял в Румъния може съответно да бъде разглеждан като покварен, защото сянката на масовата корупция в самата страна, пада и върху гражданите й, независимо колко настойчиво те пледират невиновност.

Образът на корупцията е вече дълбоко вграден в нашето мислене, ако не и в самите ни действия. Представителите на образованата румънската средна класа, излезли по улиците през февруари, изглеждаха потиснати и странно засрамени; засрамени по начин, типичен за страните, в които гражданите са толкова фиксирани върху представите за места изцяло различни от тяхното местоживеене, че в крайна сметка те започват да се отвращават от самите себе си и от ближните си в процеса на тази постоянна фиксация. Това е срамът на румънските временни работници в ЕС, които може би са третирани зле в приелите ги страни, но пък за сметка на това имат поне “по-добро”, ако не “по-справедливо” заплащане. А и всъщност, кой е казал, че да търпиш лошо отношение в чужбина е задължително по-зле, отколкото да бъдеш експлоатиран в своята собствена държава? А и имат ли работниците, чийто поминък зависи от работодателите им, избор между двете?

Подкупът, който инстинктивно се подготвяме да дадем на медицинските сестри в болницата в замяна на уважително и внимателно отношение и грижи; очакването, че нещо допълнително ще бъде поискано от онези, които искат коректно и честно да правят бизнес в държавата или от време на време да ползват основните сфери на обслужване; “малките знаци на внимание”, както ги наричат румънците, станали традиционни, когато нещо трябва да се направи бързо или да се улесни процедура за издаване на документ, например шофьорска книжка след взет изпит… Но корупцията отива отвъд тези малки жестове и желанието да се повлияят действията на изпълнителните органи: тя се превръща в рефлекс и вид мярка — ако не и основната мярка — според която се измерва всичко останало. Заедно с това убедихме себе си, че обществото ни е наистина дълбоко нефункционално в сравнение с това на ЕС и тази убеденост допълнително разяжда нашето доверие.

Протестите през февруари извадиха на бял свят срама, дълбоко вкоренен в представата ни за самите нас, до голяма степен предизвиквайки реакциите ни с простичките решения да “излезем на улиците и да си изкрещим дробовете” и заради чувството, че “не сме бездействени, правим поне нещо по въпроса”. Нашето масово усещане за непълноценност е дълбоко повлияно от корупционните барометри и индексите за бедност. Сами знаем, че сме стигнали върховете на класациите за нивата на корупция и дъното на класациите по качество на живот. Заемаме челна позиция по детска бедност и водим в класацията за количество мигранти към другите страни в  ЕС. Сделките на загуба при приватизация на държавни предприятия, продажбата на големи площи аграрна земя през последните 10 години (в момента половината от аграрните площи на Румъния са собственост на чужденци), масовата миграция и високите нива на бедност, едва ли са резултат от успешен мандат на управляващите. Ние също така знаем, че сме “eвтината работна ръка” на Европа. Това надвиснало чувство за неадекватност, това амбициращо усещане за Другото, даващо възможност за живот в места на честност, справедливост, “свободни от корупция” – тези бленувани цели, които могат да бъдат намерени само далеч от дома – са обзели колективното ни съзнание.

И заедно с всички тези сценарии, идва ред и на другите въпроси: ако сме наистина толкова непоправимо корумпирани, как ще се справим с положението? Дали не саботираме самите себе си? Ами ако правителството не е единствената корумпирана област, просто най-лесно се поддава на наблюдение? Как глобалните компании успяват да навлязат на румънския пазар, как преодоляват корупцията и колко корумпирани са самите те? Кой е по-корумпиран – правителството или бизнес секторът? Може ли да избегнем порочния кръг на корупцията по начини, които не изискват политическо одобрение, но доколкото е възможно, са справедливи? И ако системата е толкова неизлечимо корумпирана, дали старите корумпирани лидери няма да бъдат сменени с други, носители на същите възгледи? Борбата срещу корупцията рискува да се превърне в битка от калибъра на “око за око”, ако подобни въпроси не бъдат задавани на висок глас.

И въпреки това, отбелязаните и дадени за пример протести срещу корупцията, дори и само няколкодневни, предизвикаха чувство на гордост и единство в Румъния. Усещането за съпричастност би било трудно за заличаване от този срам, ако не бяха малките действия, които се случват ежедневно в болниците, възможно и в училищата, в кметствата и градските съвети, където политическите и административни ръководители все още се държат и се възприемат като благословия за смъртните, пратеници на Господ Бог.

Наученото от нас вече няма да се проявява като обикновено недоволство от неспособността ни “да се вземем в ръце”. Изрази като “vreau o țară ca afară”— в буквален превод “искам страна, като другите”— ни отпраща към идеализираните западни ширини и ни кара да си представяме живот, в който чувството за собствената ни неадекватност повече няма да ни преследва като призрак. За няколко дни Румъния вдъхнови мнозина, тя стана мястото в което хората безстрашно, но мирно превзеха улиците, за да поискат корумпираните да не остават ненаказани и също така, да покажат, че потискащото бреме на корупцията съществува далеч извън политическите фигури, които я олицетворяват.

Всичко това ни е отдавна и добре известно, но някак си не можем да се отървем от този срам, срам, който ни е наложен от много посоки, или възможно от една, и с който прекалено лесно сме се съгласили да живеем.

Ана-Мария Дима е румънка, работи в сферата на международното развитие. Можете да я следите в Туитър: @AnaMariaDima.

Започни дискусия

Автори, молим Влез »

Правила

  • Всички коментари са преглеждани от модератор. Не пускайте коментара си повече от веднъж, може да бъде възприет като спам.
  • Молим ви, отнасяйте се с уважение към останалите.. Коментари, съдържащи език на омразата, обиди и персонални атаки, няма да бъдат публикувани..