Виждаш всички тези езици? Ние превеждаме статиите в Global Voices, за да направим гражданската журналистика по света достъпна за всеки.

Парагвай – страната, в която кравите летят, а училищата тънат в разруха

Protest banner for the right to education. Image from Kurtural, published with permission.

“Не позволявайте на образованието да рухне”. Плакат, използван на един от многото протести в Парагвай за подобряване на образователната система. Снимка: Kurtural, публикувана с позволение.

Тази статия е първата от серия, публикувана от парагвайския сайт за икономически новини и култура Kurtural. Публикуваме редактирана версия на текста с тяхно позволение. 

Образователната система на Парагвай, която не функционира добре от десетилетия, днес става повод за конфронтации и недоволство.

Независимо от заплахите на парагвайския министър на образованието Енрике Риера, хиляди студенти излязоха по улиците на столицата Асунсион през май с искания за подобряване на инфраструктурата в училищата, които буквално се разпадат. Риера предупреди, че всеки присъствал на протестите, ще бъде наказан, а заплатите на учителите ще бъдат орязани.

По същото време, в Националния университет на Асунсион, ученици участваха в демонстрации в подкрепа на реформите в образователната система, независимо от призивите на главния прокурор към ръководителите на университетите за прекратяването им. За първи път в историята всички факултети обявиха стачка. Някои от призивите за реформа включват искания за обявяване на извънредно положение заради инфраструктурата на училищата и за повишаване на качеството на обучението в университетите. Според международните класации, образованието в Парагвай е на едно от най-ниските места по отношение на качеството.

Протестите са най-многолюдното съществуващо движение в подкрепа на реформата. Те са симптом на дълбоката образователна криза в Парагвай, както и на двустранния конфликт между влиятелното малцинство, поело контрола над образователната система, за да запази привилегиите си и мнозинството, което иска да върне образователните възможности. В своето есе, публикувано от латиноамериканския Стратегически център за геополитика, Камила Воленвайдър описва част от борбата:

Lo han puesto en evidencia los estudiantes paraguayos durante las luchas de estos años: de las 53 Universidades que hay en el país, 45 son privadas, y las 8 públicas son igualmente aranceladas; asimismo, de 32 de las 53 Universidades no han conseguido acreditar ninguna carrera por parte de la Agencia Nacional de Evaluación y Acreditación de la Educación Superior, haciendo que proliferen las llamadas “Universidades de garage”, que han sido denunciadas recientemente por estafar a 6.000 estudiantes […]

Paraguayan students have brought [this problem] to light during the struggles of these last years: out of the 53 universities that exist in the country, 45 are private, and the eight public ones also have tuition costs; likewise, 32 of the 53 universities have not obtained any certifications from the National Agency of Evaluation and Accreditation for Higher Education, something that has contributed to the proliferation of so-called “garage universities”, which have recently been reported for swindling 6,000 students […]

Парагвайските студенти изкараха [проблема] на светло по време на своите борби през последните години; от 53 университета в страната, 45 са частни, а осемте държавни също имат такси за обучение. По подобен начин, 32 от 53 университета не са сертифицирани от Националната агенция по оценка и акредитация на висшето образование – нещо, което допринася за процъфтяването на така наречените “гаражни университети”. Според сведенията, те са измамили над 6000 студента […]

Тя продължава:

[El] presupuesto de 4,1% del PIB que destina el Gobierno a esta materia está muy lejos del 7% que recomienda la UNESCO […] La política educativa vigente data de la dictadura de Stroessner [cabeza de la dictadura paraguaya que duró de 1954 a 1989], y no ha cambiado demasiado hasta Cartes [el Presidente actual]: insuficiente presupuesto educativo -aunque este último lo haya incrementado-, endurecimiento de las condiciones de acceso a la universidad pública, criterios políticos en la designación de rectores y decanos, promoción e incremento de subsidios y becas a centros educativos privados en detrimento de la financiación del sistema público.

[The] budget of 4.1% gross domestic product (GDP) that the government allocates to this matter is very far from the 7% that UNESCO recommends […] The current educational policy dates back to the Stroessner dictatorship [which lasted from 1954 to 1989], and has not changed much until [current President] Cartes’ time in office. The budget devoted to education is not enough — although this last one has increased it — access to public university is harder, the criteria behind the appointment of rectors and deans is political, and the promotion of and increase in subsidies and scholarships are given to private education centers to the detriment of the public system.

Правителството отпуска за образование бюджет от 4.1% от брутния вътрешен продукт (БВП), което е много далеч от 7-те процента, препоръчвани от ЮНЕСКО […]. Текущата образователна политика датира от времето на диктатурата на Стреснер [която трае от 1954 до 1989 година], без да се е изменила много до управлението на [сегашния президент] Картес. Бюджетът за образование не е достатъчен – независимо, че последният президент го увеличи – достъпът до държавните университети е по-труден; критериите, по които се назначават ректори и декани, са политически, а популяризирането и увеличението на субсидиите и стипендиите, важи за частните обучителни центрове, в ущърб на държавната система.

Образованието като бизнес и “ключ към трупане на политическа власт”

Историите от поредицата “Крави, които летят, и училища, които се рушат” (“Vacas que vuelan, escuelas que caen“) ни доближава до конфликта. Те се концентрират върху героите, които се впускат във всекидневни битки, за да могат повече хора в Парагвай да имат достъп до образование; битки, които не би трябвало да съществуват, ако образованието наистина се признаваше за право в тази държава.

Високата цена на достъпа до образование проличава в историята на Кристиян Киньонез, който се сбогува с децата си всеки ден преди да се отправи към университета, за да учи право, прекосявайки река Парагвай без да знае дали ще се завърне жив. Или историята за преподавателите в училището в Марисевич, в северната част на страната, които трябва да издържат на тормоза на въоръжени групи, войници, полиция, търговци на наркотици и наемници, за да преподават в своята общност. Или разказа за това как, за да ходят на училище, 46 000 момчета и момичета трябва да се подчинят на една робска система, която експлоатира децата.

Когато правото на образование не е гарантирано, то може да се превърне в бизнес или в ключ към трупане на политическа власт. Образователната криза в Парагвай поставя под въпрос самия модел на сегашното производство, което би трябвало да създава ресурси за подобряването на живота на всички. Ако сме в състояние да изнасяме живи крави със самолет – ние сме първата държава в Южна Америка, която го прави – то как е възможно училищата ни да се разпадат, докато в тях има ученици и учители?

Започни дискусия

Автори, молим Влез »

Правила

  • Всички коментари са преглеждани от модератор. Не пускайте коментара си повече от веднъж, може да бъде възприет като спам.
  • Молим ви, отнасяйте се с уважение към останалите.. Коментари, съдържащи език на омразата, обиди и персонални атаки, няма да бъдат публикувани..