Виждаш всички тези езици? Ние превеждаме статиите в Global Voices, за да направим гражданската журналистика по света достъпна за всеки.

Трудността и несигурността на живота като бежанец в Турция

Yilmaz Ibrahim Basha

Йълмаз Ибрахим Баша

Много беше изписано за бежанците през последните две години. Но рядко чуваме за бежанците от тях самите. GlobalPost, международна новинарска организация в семейството на PRI, публикува есета от петима млади сирийци, които са направили трудния избор да напуснат дома си – и да предприемат опасно пътуване извън страната, за Турция, Гърция и из цяла Южна Европа. 

Това есе е от 24-годишния Йълмаз Ибрахим Баша, публикувано първоначално в PRI.org на 31 май 2016 година и препечатано тук с разрешение. 

 

През 2013 година бях заловен и хвърлен в затвор на “Ислямска държава” (ИД).

Бях държан в затворническа килия в Ракка, главният град на ИД за месец. Първоначално се намирах в клетка с размерите на килер. Вътре бях с още три момчета за 12 часа. Беше тъмно, като в гроб. Дишах много трудно.

Рано сутринта те ни преместиха в по-голяма килия, за да се молим и останах там за повече от два дни. Повечето затворници бяха от Свободната сирийска армия, журналисти и активисти. Задаваха ми въпроси два пъти по време на тези два дни. Мислеха, че съм шпионин на САЩ и Турция. В крайна сметка, изкараха ме от килията, със завързани очи и белезници. Някои от тях заявиха, че ще ме отведат в Мосул в Ирак, за да ме съдят. Други ми казаха, че ще ни убият в центъра на Ракка, който беше станал известно място за публични екзекуции.

Всичко, което ни казваха беше, за да ни плащат. Вкараха ни в минибус и пътуваха около 2 часа. Помислих, че наистина отиваме в Ирак. След това спряха насред пустинята – само това можех на видя в очертанията на превръзката върху очите ми. Някои затворници започнаха да се молят, защото помислиха, че ще бъдем екзекутирани. Накараха ни да се държим ръка за ръка. Свалиха ни в някакво мазе и ни вкараха в малка стая и свалиха превръзките ни. Бяхме 5 души. Донесоха ни малка купа ориз с три парчета хляб за всички. Биеха ме с кабел.

Аз бях журналист. Опитвах се да направя филм за Ракка. Взеха фотоапарата и лаптопа ми, както и всички кадри. Почти взеха живота ми.

След месец, те ме освободиха. Това се случи благодарение на местни кланове в Ракка, които познавах преди това. Те преговаряха за освобождаването ми. Бях щастлив, че отново съм свободен, но не бях наистина освободен. Сирия вече не беше безопасно място за мен – бойци на ИД можеха да дойдат по всяко време и просто да ме отведат. Обадих се на семейството си, за да им съобщя, че съм освободен и баща ми ми заяви, че не мога да се върна в дома си в Рас ал Айн, в северозападна Сирия, в близост до турската граница. Бях издирван от сирийския режим и други групи заради работата си като журналист. Затова се обадих на приятели. Смятах, че Турция е най-безопасното място, където мога да отида.

По това време, юли 2013, беше все още възможно да преминеш безопасно границата с Турция. Реших да отида до Истанбул защото беше голям град и предположих, че мога да си намеря работа там по-лесно. Но френското посолство в Анкара поиска да се срещнем и отидох първо там. Попитаха ме за френски журналисти, които са отвлечени от ИД. Помислиха, че имам информация за тях. Разпитаха ме като цяло за ИД и опита ми в Ракка.

Когато най-накрая пристигнах в Истанбул, отидох в хостел с няколко приятел и опитах, макар и трудно, да намеря работа. Но беше напразно. Малкото пари, които успях да запазя, ставаха по-малко и по-малко с всеки ден. Без работа е трудно навсякъде. В Турция, намирането на добра работа е като да търсиш игра в купа сено. Искат от теб да работиш не по-малко от 15 часа на ден със заплата, която не ти стига, за да покриеш наема си. Започнах да се отчайвам и да губя надежда. Езикът беше първият проблем, тъй като не говорех турски. Това, че съм сириец е още един проблем, тъй като те не ни харесват. Работодателите ни дискриминират. Срещнах хора, които бяха принуждавани да работят за почти никакви пари. Живееха като роботи. Не исках това.

Но както казват, когато една врата се затвори, отваря се друга. Имаше конференция в Истанбул, обсъждаща положението в Сирия. Това беше през септември 2013 година. Бях поканен, защото бях активист и бивш затворник. На конференцията срещнах Ахмад Тума, който беше лидер на временното сирийско правителство в изгнание. Той знаеше, че съм работил преди в медии и ме попита дали искам да работя с тях като фотограф и оператор. Бях развълнуван да стана част от един проект, който може да хвърли светлина върху конфликта в Сирия и ужасното съществуване на толкова много сирийски бежанци. Исках целият свят да види фактите, да разбере опустошението на това, което се случва.

Така че, аз се преместих в Газиантеп, който се намира в близост до сирийската граница. Там имаше нови офиси на сирийското временно правителство. Няколко месеца по-късно семейството ми се обади. Имаше лоши новини. Те бяха принудени от кюрдските сили в Сирия да напуснат дома си, тъй като аз и те работим за опозиционното правителство. Кюрдите им казали, че трябва да се предам или ще приберат баща ми. И така, моето семейство реши да тръгне за Турция.

 

“Опитах да си намеря отново работа. Но работата в Истанбул е като робство. Работиш дълги часове за малко пари. Понякога те лъжат и не плащат.”

Невероятно, но успяха. Баща ми, сестра ми и ляле ми, която беше като майка за всички нас след като майка ми почина от рак на гърдата през 2010 година. Отидох да се видя с тях в Урфа, който се намира в югоизточната част на Турция. Когато бях затворник смятах, че никога няма да ги видя отново. Бях щастлив. Но и много тъжен. Те загубиха всичко заради мен. Уверяваха ме, че всичко е наред, че са горди и ще дадат всичко за моята безопасност. Това беше момент на сълзи от радост. Но все още се чувствах виновен за случилото се.

От този момент, станах отговорен за семейството ми. Бях на 22 години. потърсих нов апартамент, за да могат да живеят с мен. Намерих малко жилище за 1000 турски лири (около 340 долара) на месец, което беше скъпо за такова място. Но нямах избор. Много хора в Турция не искат да дават жилища на сирийци.

Започнах да работя с чужди журналисти на свободна практика, преводач и търсач на истории. Работих с “Дейли телеграф”, ББС и много други. Харесваше ми – беше невероятен опит. Вълнението ми относно работата за временното правителството започна да изчезва все по-бързо. Според мен, те не бяха искрени за бежанците и дори за Сирия. Затова напуснах през декември 2014 и реших да се върна в Истанбул.

Мой братовчед ми се обади от Сирия. Предложи ми идеята да отидем в Европа. Но беше зима, а не исках да и да оставя годеницата си сама по това време. Тя точно беше пристигнала в Турция от Ирак, затова отложихме плана за лятото. Запознах се с годеницата ми онлайн. Познавахме се за около 6 месеца, докато тя беше в Ербил, Ирак. Когато замина за Турция, се срещнахме за първи път и връзката ни стана силна. Оженихме се през август миналата година.

Отидох в Истанбул с обещания от сирийски приятели, които работят там, че ще ми помогнат с намирането на работа. Семейството ми се премести в къща с чичо ми в близост до сирийската граница. Но нищо не беше лесно. Веднъж, докато спях, бях ограбен. Телефоните ни и парите ни бяха взети. Хората, които смятах за приятели, само ме използваха. Когато се нуждаеха от пари, ми бяха приятели, но когато имат работно място, се обърнаха. Опитах се да намеря отново работа. Но работата в Истанбул е като робство. Работиш дълги часове за малко пари. Понякога те лъжат и не плащат.

Опитах се да работя отново с чужди журналисти. Пътувах между Истанбул и сирийската граница, търсех истории за бежанци и бивши членове на ИД. Най-накрая пролетта дойде. С нови идеи за започване на нов живот в Европа. Исках да изпълня мечтата си да уча фотография. Да последвам мечтата си в Сирия беше твърде опасно, а в Турция невъзможно, тъй като не бях гражданин на страната. Европа изглеждаше като единственото място, където мога да последвам мечтите си.

Yilmaz lands in Greece after leaving Turkey by boat. Photo by Yilmaz Ibrahim Basha

Йълмаз на гръцкия бряг, след като е напуснал Турция с лодка. Снимка от Йълмаз Ибрахим Баша.

Братовчед ми дойде от Сирия и внимателно планирахме пътуването си около месец. Изучихме маршрутите и взехме необходимите мерки. С една голяма група се отправихме към Измир, на брега на Егейско море. От там ние трябваше да се качим на лодка, изправени пред нови опасности и предизвикателства, надявайки се да започнем нов живот. Може би щях да успея да вдъхна живот на стари мечти. Беше трудно да оставя годеницата си, но нямахме друг избор – не исках тя да преминава нелегално, за да достигне Европа. Исках първо аз да получа жилище в Европа, а след това тя да може да дойде при мен след това.

Но четири месеца по-късно, тя реши да направи същото пътуване.

Йълмаз получи преди няколко месеца документи за пребиваване за 3 години. Днес живее в Берлин, където изучава изкуство и фотография в местен университет. Неговата жена, Зозан Халед, също описва пътуването си през Европа, за да се срещне отново с годеника си.

Започни дискусия

Автори, молим Влез »

Правила

  • Всички коментари са преглеждани от модератор. Не пускайте коментара си повече от веднъж, може да бъде възприет като спам.
  • Молим ви, отнасяйте се с уважение към останалите.. Коментари, съдържащи език на омразата, обиди и персонални атаки, няма да бъдат публикувани..