Всички препратки са към текстове на английски, освен ако изрично е посочен друг език.
След скандала с Алем Дешаса, който отвори очите на много ливанци за ужасяващите условия, в които живеят работниците-имигранти, една скорошна хомофобска статия в университетски вестник разбуни друг ожесточен онлайн дебат.
Мохамад Сибай, студент в Американския университет в Бейрут (American University in Beirut, AUB), написа кратък коментар, озаглавен “Харесай ме на всяка цена” в университетския вестник Outlook, подновявайки обичайните хомофобски обвинения и обиди. Той започва така:
Онзи ден видях двойка, хванали се за ръце по улица “Хамра” [най-известната улица в Бейрут]. Обикновено не бих се обърнал два пъти, но нещо изглеждаше нередно. И двамата имаха къса коса, окосмяване по лицето и груби гласове. Гледката беше смущаваща. Наречете ме сексист или както ви харесва, но не можах да изкарам този образ от главата си цял ден. Не можех да повярвам на това, което видях, знам, че Ливан иска да бъде идеалната “светска” държава, но ако това е “светско”, може би не е толкова добра идея.
Идеите на Мохамад не са нови или оригинални, но силната реакция към публикацията е интересна. Малко след като някой копира съдържанието на публикацията на Мохамад онлайн, ливанския LGBT Media Monitor [инициатива за наблюдение на отразеното за ЛГБТ в медиите] пусна призив във Facebook страницата си към блогъри да отговорят онлайн, обещавайки им да ги публикува.
Ели Уафи пише:
Видели сте гей двойка да се държи за ръце? Изведнъж светът ви е разбит, постоянните проблеми на Ливан са се превърнали в незначителни и Земята ще спре да се върти, докато не решим това. Толкова ли е важно, че две момчета са се хванали за ръце? Ще ви спре ли това да пресичате улицата, или да ходите на работа, или да си карате колата, или да обядвате, или да си направите нова прическа, или да си купите нов чифт дънки, или да купонясвате през нощта с приятели? Не мисля така.
Антоан Аталлах се обръща към редакторите на вестника:
Болезнено е да знам, че официалният вестник на Американския университет се е превърнал в трибуна за хомофобски изявления, които са публикувани свободно и разпространявани из общността на университета. Дори няма да обсъждам фалшивите факти, арогантността и изкривената логика, които Сибай изразява. Всеки има правото да изразява лъжите, на които вярва, това е свободата на словото. Въпреки това, всяка свобода свършва там, където започва свободата на другите. Да обиждаш, подиграваш и заклеймяваш значителна част от населението не се нарича свобода.
Ели Фарес отговаря на обвиненията на Мохамад едно по едно:
Почувствах за мой дълг, като дипломиран по биология с интереси в психологията, две области, които г-н Сибай много обича да цитира, да кажа някои неща, с уважение, разбира се. […] Господин Сибай, две проучвания показват генетична корелация на хомосексуалността. Това не е линейна зависимост, като ефект от гените върху сексуалната ориентация на човек, харесва ли ви или не. […] Г-н Сибай, скоростта на болестите, предавани по полов път, не се корелира с хомосексуалността по какъвто и да е начин.
Джино описва статията като “глупава”:
Явното отричане, арогантност и хомофобия ме карат да се чувствам неудобно да призная, че вероятно бях в едни и същи класни стаи с автора.
Beirut Boy обяснява защо обича Мохамад Сибай:
Обичам те, Мохамад Сибай, защото си само хлапе, споделило суровото си мнение, което всъщност е мнението на мнозинството хора в тази страна. Ти просто имаше смелостта да говориш. (Макар да не си прав).
Обичам те, защото преливам от обич към тези, които тепърва ще пораснат.
Обичам те, защото ми показа колко много хора подкрепят гей обществото онлайн!
Алуш от колективния гей блог Homos Libnani написа:
Ние, като Homos Libnani, няма да удостоим тази публикация с отговор, защото, първо, не искаме да се борим срещу омразата с омраза, и второ, не искаме да допринесем към 15-те минути слава на Сибай.
Най-трогателният отговор несъмнено беше от човек на име Раджа Фарах, който покани Мохамад Сибай да пие кафе. Той пише:
Аз съм 33-годишен гей мъж. Всичко, което е написано в твоята публикация, е нещо, което съм прочел или чул милиони пъти преди, тук в Бейрут, както и в Лос Анджелес, Париж, Лондон и Южна Африка. За да бъда честен, не каза нищо, което да не може да бъде отхвърлено и, което е по-важното, не каза нищо, което не е развенчавано стотици пъти. Научих се да не се разстройвам, когато чета такава просташка хомофобия. Не беше лесно и можеш да си представиш с какво трябва да се разправям ежедневно. Свикнах със стереотипите, страховете, омразата. Свикнах с хората, подбуждащи други да бъдат агресивни спрямо мен, което ти също правиш в статията си. […] Не знам за вас, но, може би гея в мен говори сега, смятам, че един свят пълен с любов е по-добър от свят, изпълнен с омраза. Хайде да пием по едно кафе. Нека поговорим за всичко, което искаш. Можем да говорим за омразата, религията и педерастите или можем да поговорим за коли, пътуване и щастие. Можем да говорим също така за любов, мечти и надежда. Нека просто си говорим. Като две човешки същества. Ти ме обвиняваш, че не съм човек. Аз ти отговарям по начин, по който само човек може: с протягане на ръка.
Трябва да се отбележи, че има и хора, които споделиха вижданията на Мохамад. Други, макар и несъгласни и осъждащи съдържанието, подчертаха, че свободата на словото трябва да бъде гарантирана за всички. Въпреки това, повечето блогъри се изказаха категорично против статията. Списък с отговорите може да бъде намерен в блога на Брайън Уитакър и в Homos Libnani.
Ливанските медии се провалиха в отразяването на случая, с изключение на “Ал-Ахбар”, където са интервюирани активисти за правата на гей обществото.
Главният редактор на Outlook Ложин Камел поднесе извинения, както и декана по учебната дейност в Американския университет, Талал Низамеддин.